Варлам Шаламов

От Уикицитат

Варлам Тихонович Шаламов (19071982) е руски белетрист, поет и публицист.


  • Аз не вярвам в литературата. Не вярвам във възможностите й да преобрази човека. Опитът на хуманистичната руска литература доведе до кървавата казън на ХХ век пред моите очи. Аз не вярвам в нейните възможности да предупреди някого, да ни спаси от повторения. Историята се повтаря и всеки разстрел от тридесет и седма (1937 г. – бел.цит.) може да бъде повторен.


  • Какво видях и разбрах в лагера: необичайната крехкост на човешката култура и цивилизация. Човек се превръща в звяр за три седмици – при тежка работа, студ, глад, побои.


Из „Колимски разкази“ (Колымские рассказы)

превод Александър Талаков и Татяна Ваксберг


  • При глад, студ и безсъние не се ражда никакво приятелство. Поговорката за приятелството, което се проверявало в нужда, е изцяло несъстоятелна. За да бъде едно приятелство истинско, трябва здравите му основи да са положени тогава, когато условията, битът още не са стигнали крайната граница, отвъд която в човека не остава нищо човешко, а има само недоверие, злоба и лъжа.


  • Трите арестантски заповеди: не вярвай, не се бой и не моли...


  • Бяхме разбрали – и това беше най-важното,– че нашите познания за хората не ни носят никаква полза в живота.


  • В очите на държавата и на нейните представители физически силният човек е по-добър, именно по-добър, по-нравствен, по-ценен от слабия, от онзи, който не може да изкопае двадесет кубометра скална маса през смяната. Първият е по-морален от втория. Той изпълнява „процента”, тоест изпълнява своя най-важен дълг пред държавата и обществото, заради което е уважаван от всички. С него се съветват и зачитат мнението му, канят го на съвещания и събрания, които по тематика са далеч от въпросите за изгребването на тежката, хлъзгава скална маса от мокрите, плъзгави ровове. Благодарение на физическите си предимства той се превръща в морална сила при решаване на многобройните всекидневни въпроси на лагерния живот. При това той е морална сила, докато продължава да е сила физическа.


  • В миналото и днес за успеха е нужно писателят да е нещо като чужденец в страната, за която пише. Да пише от гледна точка на интересите, на кръгозора на тези хора, сред които е израсъл, сред които са се формирали неговите навици, вкусове, възгледи. Писателят пише на езика на онези, от чието име говори. Нищо повече. А ако писателят познава материала прекалено добре, хората, за които пише, няма да го разберат. Писателят им е изневерил, минал е на страната на своя материал. Материалът не трябва да се познава прекалено добре.


  • Русия е страна на проверките, страна на контрола. Мечтата на всеки истински руски човек – на затворника и на волнонаемия – е нещо, някого да проверява. Първо, аз съм нечий началник. Второ, гласувано ми е доверие. Трето, за такава работа нося по-малка отговорност, отколкото, ако произвеждам нещо.


  • Арестантският живот е низ от унижения от мига, когато човек отваря очи, и до началото на благодатния сън. Да, всичко това е така, но човек свиква. И тук има по-добри и по-лоши дни, дни на безнадеждност се редуват с дни на надеждата. Човек живее не защото вярва в нещо или се надява на нещо. Пази го инстинктът за живот – така както пази всяко животно. А и всяко дърво, всеки камък биха могли да повторят същото.


  • Беше виждал много мъже да плачат по най-различни поводи. Имаше хитри, които се преструваха, имаше нервноболни, имаше загубили всякаква надежда, имаше и озлобени. Имаше плачещи от студ. Плачещи от глад Андреев не беше виждал.


  • ...значи трябваше да умре. В което също нямаше нищо страшно. Много от другарите му бяха умрели. Любовта? Злобата? Не. Човек живее по същите причини, по които живеят дървото, камъкът, кучето.


  • Ала в душата му нямаше нищо освен злоба. Раните на душата му не се лекуваха толкова лесно. Те никога не можаха да бъдат излекувани.


  • Кървавите пукнатини по ходилата му вече не бяха толкова болезнени. Скорбутните язви по краката още не се бяха затворили и имаха нужда от превръзки, но ставаха все по-малко и по-малко – на тяхно място оставаха синьо-черни петна, които приличаха на клейма, на знаците, поставяни от робовладелците, търговците на негри. Не зарастваха само палците на краката му – измръзването бе засегнало костния мозък и от пръстите му сълзеше по малко гной. Разбира се, гнойта беше много по-малко, отколкото преди, когато работеше в мината, където гумените му галоши, летните обувки на затворниците, така се пълнеха с гной и кръв, че ходилата му жвакаха като в локва.


  • Дали по онова време си мислеше за семейството? Не. За свободата? Не. Живееше единствено с равнодушна злоба.


  • През тази нощ направих откритие, разбрах едно странно нещо, което по-късно се е потвърждавало многократно. Труден, мъчително труден и тежък е десетият, единадесетият час от такава „допълнителна” работа, след това преставаш да забелязваш времето и те обзема Огромното Безразличие – часовете минават като минути, дори още по-бързо. Прибрахме се „у дома” след двадесет и три часа работа – изобщо не бяхме гладни и всички ядохме невероятно мързеливо поднесените наведнъж дажби за цялото денонощие. Заспахме много трудно.


  • И по руски обичай, според особеностите на руския характер, всеки, който получаваше пет години, се радваше, че не са десет. Лепнат ти десет – радваш се, че не са двадесет и пет, а който е с двадесет и пет – подскача от радост, че не са го разстреляли. В лагерите това степенуване – пет, десет, петнадесет – го няма. Достатъчно е да кажеш на глас, че работата е тежка – и следва разстрел. За всяка дори най-невинна забележка по адрес на Сталин – също разстрел. Мълчанието е агитация, това се знае отдавна. Списъците на бъдещите, на утрешните мъртъвци се съставяха от следователите на всяка мина въз основа на доноси, на съобщения на „тропачите”, на „певците” и на много доброволци, оркестранти в прочутия лагерен оркестър-октет: „седмина пеят, един тропа” – пословиците на криминалния свят са афористични. А самото „дело” изобщо не съществуваше. И не се водеше никакво следствие.


  • За какво друго разстрелваха? (...) „За отказ от работа”. Страшно много хора загинаха, без да разберат смъртната опасност от постъпката си. Останалите без сили старци, тези гладни, измъчени хора, не бяха в състояние да прекрачат портала след сутрешния развод за работа. Отказите се оформяха с актове. „Обут и облечен според сезона”. (...) След третия отказ – разстрел. По закон. Мнозина не можаха да разберат основното лагерно правило – нали заради него бяха измислени лагерите, – че в лагера не можеш да откажеш да работиш, че отказът се тълкува като най-чудовищно престъпление, по-страшно от какъвто и да било саботаж. Макар и с последни сили, но човек трябваше да допълзи до мястото на работа.


  • Безнаказаната разправа с милионите невинни хора имаше успех тъкмо защото бяха невинни хора. Бяха мъченици, не герои.


  • ...мрачната лагерна поговорка: „Днес умри ти, пък аз – утре”.


  • Чувствата също избледняват, отслабват, но много по-късно от човешката реч, от езика.


  • ...великото равнодушие, което лагерът възпитава у хората.


  • Ужасно нещо е лагерът, нито един човек на този свят не трябва да знае какво е това. Лагерният опит е изцяло отрицателен, до последната минута. Човек става само по-лош. Другояче не може и да бъде. В лагера има много неща, които човек никога не бива да вижда. Но да се види дъното на живота – това не е най-страшното. Най-страшното е, когато човек започне постоянно да усеща това дъно в собствения си живот, когато моралните му критерии се заимстват от лагерния опит, когато моралът на апашите започва да придобива валидност и в свободния му живот. Когато човешкият ум започва не само да оправдава тези лагерни чувства, но и да им служи. Познавам много интелигентни хора – а и не само интелигентни, – които бяха възприели за тайни граници в живота си именно апашките критерии. В битката на тези хора с лагера бе победил лагерът.


  • В лагерите нямаше политически затворници. Това бяха въображаеми, измислени врагове, на които държавата гледаше като на истински – разстрелваше ги, убиваше ги, мореше ги с глад. Сталинската коса на смъртта косеше всички подред, съобразявайки се с плана, със списъците, с изпълнението на този план. Сред загиналите в лагерите процентът на негодниците и страхливците беше също такъв, какъвто е и на свобода. Всички хора бяха случайни, случайно превърнали се в жертви от равнодушни, от страхливци, от еснафи, дори от палачи. Лагерът беше огромно изпитание за нравствените сили на човека, за обикновения човешки морал – и деветдесет и девет процента от хората не издържаха на това изпитание. Тези, които издържаха – умираха заедно с онези, които не бяха издържали, опитвайки се да бъдат по-добри от всички, по-твърди от всички – само заради самите себе си...


  • Пълзяхме, като губехме сили и се топлехме от собствената си пот – спреш ли да се движиш, усещаш как убийственият студ пропълзява по обезсиленото тяло, загубило главната си способност – да бъде източник на топлина, обикновена топлина, пораждаща ако не надежда, то поне злоба. (...) Пълзях и се мъчех да избягвам всякакви излишни мисли – те бяха като движенията, енергията не трябваше да се хаби за нищо друго освен за дращене, претъркулване, примъкване на собственото тяло напред по нощния зимен път.


  • Търпението и случайността – ето какво ни спасяваше и продължаваше да ни спасява. Двете сили, на които се крепи арестантският свят.


  • Ако им потрябва на разследващите вашата смърт – ще умрете. Не им ли потрябва – ще се спасите. Тъжни съвети. Други няма.


  • Човек трябва да взема решения с чувствата си и да не вярва прекалено много на разума. За решенията няма нужда от логика. Логиката е оправдание, оформление, обяснение...


  • През целия си съзнателен живот Крист бе обичал реалната власт, а не показното почитане. И на времето, на младини, писателството го привличаше не със славата, не с известността, а със съзнанието за собствената сила и с умението да напишеш, да направиш нещо ново, свое, което никой друг не може да направи.


  • Какъв е смисълът на човешкия опит! Какъв е смисълът да знаеш, да чувстваш, да се досещаш, че този човек е доносник, „певец”, а онзи – подлец, пък хей онзи там – отмъстителен страхливец? Че ми е по-изгодно, по-полезно, по-спасително да съм им приятел, отколкото враг. Или поне – да си трая. Човек непрекъснато трябва да лъже – тях, себе си – и това е непоносимо трудно, много по-трудно, отколкото да се казва истината. Какъв е смисълът на това, щом не мога да променя поведението си, характера си? За какво ми е тогава този проклет „опит”?


  • Когато си останал без сили, когато си отслабнал – неудържимо ти се иска да се биеш. Това чувство – разпалеността на слабия – е познато на всеки затворник, който някога е гладувал. Гладните се бият не като хора. Те се засилват, за да нанесат удар, гледат да блъснат с рамо, да ухапят, да подложат крак, да стиснат за гърлото...


  • Имах малко топлина в измръзналото си тяло. По костите ми месото не беше много. Стигаше само за злоба – последното от човешките чувства, онова, което е най-близо до костите. (...) Не познавам хората, които се спали до мен на затворническия нар. Никога не ги питах за нищо и не защото се придържах към арабската пословица: „Не питай и няма да те лъжат”. Беше ми все едно дали ще ме лъжат, или не – аз бях извън истината, извън лъжата. За такива случаи криминалните имат много категорична, образна, груба поговорка, просмукана с огромно презрение към задаващия въпроса: „Дори да те лъжат – вярвай”. Не разпитвах и не вярвах.


  • Колко малко имат нужда хората от любовта. Любовта идва тогава, когато всички човешки чувства вече са се върнали. Любовта идва последна, връща се последна, пък и връща ли се изобщо?


  • Чувството на злоба е последното чувство, с което човек отива в небитието, в света на мъртвите.


  • Мразовитият студ не ти позволява да мислиш, писането е възможно само на топло.


  • Изстинал от собствената си догадка, аз разбрах, че това среднощно хранене е дало сили на сектанта да се самоубие. Една порция каша не е достигала на моя партньор, за да се реши да умре – понякога човек трябва да бърза, за да не загуби воля за смърт.


  • Властта развращава. Пуснатият от веригата звяр, скрит в човешката душа, алчно засища своята изконна човешка същност с побои, с убийства. Не знам дали може да се получи удовлетворение от подписа на присъда за разстрел. Навярно и в това има някаква мрачна наслада, въображение, не търсещо оправдания. Виждал съм хора, и то много, които някога са издавали заповеди за разстрел, а сега тях самите ги убиваха. Не следва нищо, освен страх, освен вик: „Тука има някаква грешка, не трябва мене да ме убивате за доброто на държавата, аз самият знам как се убива!” Не познавам хора, които са издавали заповеди за разстрел. Само отдалече съм ги виждал. Но мисля, че заповедта за разстрел се крепи на същите душевни сили, на същите душевни основи, както и самият разстрел, самото убийство, извършено със собствените ти ръце. Властта развращава. Опиянението от това, че властваш върху хората, че можеш да си служиш с безнаказаност, издевателства, унижения, поощрения – това е нравственото мерило за служебната кариера на един началник.


  • На мен ми беше трудно да пиша и то не само защото ми бяха загрубели ръцете, не само защото пръстите ми се огъваха по дръжката на лопата и кирката и беше невероятно трудно да ги разгъна. Можех да пиша само ако увия молива и перото с по-дебел парцал, който да имитира обема на дръжка на кирка или на лопата.


  • Едно от основните чувства в лагера е чувството за безбрежност на унижението, чувството за утеха, че винаги, във всяко положение, при всякакви обстоятелства има някой, който е по-зле от теб. Това степенуване е многообразно. Тази утеха е спасителна и може би в нея се крие основната тайна на човека. Това чувство… Това чувство е спасително като белия флаг и в същото време това е примирение с непримиримото.


  • Мислех, човек може да се чувства човек само когато във всеки момент и с цялото си тяло чувства, че е готов да се самоубие, готов е да се намеси лично в собственото си житие. Точно това съзнание дава воля за живот. Аз се проверявах многократно, чувствах силата на смъртта и оставах жив. Много по-късно разбрах, че просто съм си построил убежище, избягал съм от въпроса, тъй като в момента на решението аз няма да бъда такъв, какъвто съм сега, когато животът и смъртта са игра на волята. Ще отслабна, ще се променя, ще изневеря на себе си. Не започнах да мисля за смъртта, но почувствах, че предишното решение се нуждае от някакъв друг отговор, че обещанието пред самия себе си и клетвите на младостта са прекалено наивни и много условни.


  • Нравствената издръжливост е слабо свързана с таланта, с научния опит, дори с научния плам.


  • Позорът няма граници. Или по-точно тези граници са винаги лични, и изискванията към самия себе си са различни у всеки обитател на следствената килия.


  • Човек доказва на самия себе си само собствената си глупост. Задачата е да живееш, да оцелееш. И да не рухнеш... Животът е по-сериозен, отколкото си мислиш.


  • Надеждата е като окови за арестанта. Надеждата е винаги несвобода. Човек, който се надява на нещо, си променя поведението и по-често си криви душата, отколкото човек, който няма надежди.


  • Има една банална фраза: че историята се повтаря два пъти – първият път като трагедия, вторият път като фарс. Не е така. Има и трето отражение на същите събития, на същия сюжет, отражение във вдлъбнатото огледало на подземния свят. Сюжетът е невъобразим и все пак е реален, съществува наистина, живее до нас. В това вдлъбнато огледало на чувствата и постъпките се отразяват напълно реални бесилки на минните саморазправи, на „съдилищата на честта” на криминалните. Тук се играе на война, повтарят се сцени от войната, лее се истинска кръв.


  • Най-добрите хора на руската революция дадоха свидни жертви, загинаха млади, безименни, но разклатили трона – такива жертви дадоха, че в момента на революцията тази партия беше останала без сили, беше останала без хора, които да поведат Русия след себе си. Пукнатината, по която се беше разцепило времето – не само руското, но и световното време, в което от едната страна остана целият хуманизъм на деветнайсети век с неговата жертвоготовност, с неговия нравствен климат, неговите литература и изкуство, а от другата останаха Хирошима, кървавата война и концентрационните лагери, средновековните изтезания и разпадът на душите, предателството като нравствено достойнство – е застрашителен белег на тоталитарната държава.


  • Разказът е като палимпсест, запазил всичките му тайни. Разказът е повод за вълшебства, той е предмет на магията, жива, неумряла още вещ, видяла героя. Може би тази вещ е в музея: реликва; на улицата: къща, площад; в апартамента: картина, снимка, писмо... Писането на разказ означава търсене; в размътеното съзнание трябва да навлезе мирисът на забрадката, на шала, на кърпата, загубена от героя или героинята. Разказът е палея, а не палеография. Всъщност няма никакъв разказ. Самата вещ разказва. Дори в една книга, в едно списание трябва да бъде необичайна материалната страна на текста: хартията, шрифтът, съседните статии.


  • Огромната жизнена сила е в това да решиш даден въпрос, а не да се съмняваш в правилността на пътя.


  • Ние сме суеверни. Търсим чудеса. Измисляме си символи и живеем с тези символи.


  • Мъртвите в Колима не миришат. Те са твърде изтощени, обезкървени, пък и са съхранени от вечно замръзналата земя.


  • Спасението може да бъде благо, но може и да не бъде: и досега не съм решил за себе си този въпрос.


  • Подчинявах се само на вечния закон за затворническата автоматика: събуждане – развод – закуска – обяд – работа – вечеря, сън или привикване при отговорника.


  • Получената нова присъда съвсем не ме плашеше. Нямаше никакъв смисъл да си правя сметки за живота, които да са по-дълги от един ден. Само по себе си понятието „смисъл” едва ли е допустимо в нашия фантастичен свят. Този извод за еднодневния разчет беше направен не с разсъждения, а с някакво животинско затворническо чувство, чувството на мускулите – че е намерена аксиома, неподлежаща на съмнение.


  • При нормална лагерна храна затворникът пътник има „изпражнения” по веднъж на пет дни, не по-често.


  • Тялото е по-сериозно, по-капризно от човешката душа, тялото има повече нравствени достойнства, права и задължения.


  • Към това време аз завиждах само на тези хора, които бяха намерили сили да се самоубият по време на сбора на нашия етап за Колима през юли трийсет и седма година в етапното крило на Бутирския затвор. Ето на онези хора наистина им завиждам – те не видяха това, което виждах аз в следващите седемнайсет години.


  • Промени се моята представа за живота като за ценност, като за щастие. Колима ме научи на съвсем друго нещо. Принципът на моя век, на моето лично съществуване, на целия ми живот, изводът от моя личен опит, правилото, усвоено от този опит, може да бъде изразено с пестеливи думи. Първо трябва да се отвръща на плесниците, а чак на второ място – на подаянията. Трябва да се помни злото преди доброто. Всички добрини трябва да се помнят сто години, а всичко лошо – двеста. Ето с това схващане се отличавам от всичките руски хуманисти на деветнайсети и двайсети век.


  • Бдителността и страхът са почти едно и също.



  • За да бъдеш онанист по затворнически, трябваше преди всичко да си сит. Развратника, онаниста, а също и педераста, не можеш да си ги представиш гладни.


  • Какво знаем ние за мъката на другите? Нищо. За щастието на другите? Още по-малко. Ние се стремим да забравим дори собствената си мъка и нашата памет послушно отслабва за скръб и нещастия. Умението да живееш е умение да забравяш – и никой не знае това по-добре от колимчаните, от затворниците.


  • Работата на север беше по-страшна от всякаква болест – здравите безстрашно постъпваха в туберкулозните отделения, лъжейки лекарите. От тези, които очевидно бяха туберкулозни, от умиращите пациенти те взимаха плювката, храчката, нежно я увиваха в парцалче, криеха я като талисман и когато се събираха резултатите за лабораторията, „с благословени пръчици” си напъхваха чуждата плюнка в устата и я изхрачваха в поднесения от лаборанта съд. Лаборантът беше опитен и верен, а това беше по-важно от медицинското образование според тогавашните понятия на началството, така че лаборантът караше болния да храчи в негово присъствие. Никаква разяснителна работа не действаше – животът в лагера и работата на студа бяха по-страшни от смъртта. Здравите бързо ставаха болни и вече на законно основание използваха прословутия леглоден.