Димитър Стоевски

Димитър Стоевски
Вижте също
Статия в Уикипедия
Материали в Общомедия

Димитър Стоевски (истинско име: Димчо Стоев Чолаков) (1902 – 1981) е български писател, драматург и преводач главно на произведения от немската художествена литература.

От него

• Принципът на подбора при една чуждоезична антология е: през душата на всеки отделен поет да се прозре душата на народа в нейните съкровени глъбини.

— "Антология на немската поезия" (1966) – предговор.

• Ще имам само едно желание, една молба: вечният наш спътник, демонът Време, да обърне последната страница на моя живот в мига, в който в моите очи се стопи последният ред на последната хубава книга.

— "Последният ред на последната книга", сп. "Завети", кн. 2, 1937.

• За нас, като оставим настрана безспорните изисквания за основно познаване на двата езика, дарование, творческа индивидуалност и др., от не по-малко значение са ТВОРЧЕСКИЯТ ПОРИВ към преводната работа и ТВОРЧЕСКАТА РАДОСТ от нея.

"TRADUTTORE-TRADITORE. Не пощенски коне, а пощенски гълъби", в-к "Литературни новини", бр. 10, 1961.

• Стихове не се превеждат, а се претворяват; пресъздава се не буквалният текст, а мисълта, чувството, образът.

"За превода на „Майка Кураж“, в-к "Литературен фронт", бр. 8, 1966.

• Не всеки, който владее – дори перфектно – чужд език, е годен за преводач (става дума естествено за художествена литература – белетристика, поезия, драматургия). Защото, макар да показва още някои от изискваните качества, основна необходимост за делото му е дарбата; а тази дарба следва да включва една своеобразна творческа езикова интуиция.

"Сборник "Изкуството на превода", 1976.

За него

Венцеслав Константинов: "Слово за Димитър Стоевски"

в-к "Народна култура", бр. 47, 1981.

• С любов и почит ние, преводачите, помежду си го наричахме Чичо Доктор. С любов, защото не малко от нас бяха облъхнати от душевната му широта, бяха озарени от добротата и обичта на малко ироничната му усмивка – усмивка на знаещ и съчувстващ човек, на лекар, всекидневно подлаган на изпитание от човешкото страдание и физическо безсилие.

• Още в първите си преводи – а това са поетични творби – "Двамата братя" от Хайне и "Песен за камбаната" от Шилер седемнайсетгодишното момче намира подкрепата на уж суровия и непреклонен проф. Константин Гълъбов. До последната си публикация, романа на Франц Кафка "Процесът", излязъл шест десетилетия по-късно, Димитър Стоевски не само претворява, но изразява чрез чуждото произведение себе си, изнася на бял свят скъпоценните залежи в собствената си душа. В благородното единоборство с автора той никога не става "предател", а е винаги "преводач", тълкувател, вдъхновен интерпретатор. Към чуждия текст той пристъпва, както диригентът към партитурата на музикална творба. Прочита го индивидуално, открива там своите прозрения, лични влечения и надежди...

• Книжовното дело на Димитър Стоевски следва да се измерва с присъщ нему аршин, който малцина могат да повдигнат, камо ли да понесат. Този човек носеше в гърдите си една словесна стихия, поетична и възторжена, напориста и дръзка, първична и вечна. Иска се немалко смелост и самоувереност, за да премериш сили с великани на духа като Гьоте, Шилер и Хайне, Лесинг, Грилпарцер и Теодор Щорм, Томас Ман, Хауптман и Фойхтвангер, Бертолт Брехт, Стефан Цвайг и Франц Кафка. Наред с това Стоевски превежда на български приказките на братя Грим и на Вилхелм Хауф, незабравимите за всяко дете книги на Вилхелм Буш, превежда творби на Ибсен, Тургенев, Молиер, Лопе де Вега...

• Човек неволно се запитва: кога е намирал време и сили за този труд. Та той беше човек с утвърдена професия, управител-лекар на противотуберкулозен диспансер! Това би запълнило и преизпълнило не един човешки живот. Но Димитър Стоевски намираше време за всичко, той нямаше време само за едно – да се губи в трагичен размисъл за напусто изтичащото време. Той бе зает да намери излаз, художествена форма на силите, издуващи гърдите му... Той се залавяше само с големи, значителни неща, които отговаряха на едро скроената му душевност. Така се възправя пред нас този снажен, ведър човек, склонен и към пиперливи шеги, и към топло, окрилящо съчувствие.

• Без да съзнава, той бе станал образец, мит за по-младите преводачи. Ние, които можехме да му бъдем синове, с трепет прочитахме името му под заглавието на някоя книга. Това бе достатъчно, за да я зачетем с настървение, дори когато името на автора още не ни говореше нищо. Димитър Стоевски е "виновен" мнозина от нас да пренебрегнат личните си творчески въжделения и да кривнат по пътя на преводаческото изкуство, за да осъзнаят с време, че това е може би дори по-благодатно поприще от собствената художествена изява.

• С вълнение си спомням как този гръмогласен, някак си красиво респектиращ в своята виталност човек бе загрижен да не ме притисне, да не ме попари с критиката си заради някои недогледани места в един мой превод, на който той бе редактор. Аз стоях пред него засрамен, притеснен от неудобство и очаквах тежка дума, заслужено порицание, дори присъда, а ето че той захвана да ме защитава от самия мен, намери куп извинения, увери ме, че и той е правил и прави същите грешки, доказа ми, че те лежат в психологията на преводния акт, според която човек често прочита думи, които му се иска да види в оригинала, заслепен от унеса на претворението. И аз му повярвах не защото ме оправда, а понеже ми разкри страни от самия мен, пренесе ме напред по пътя на самопознанието.

Венцеслав Константинов: "Между пощенския гълъб и Прометей"

сп. "Панорама", кн. 2, 1984.

• Всяка професия има своите митични фигури. Преводачът Димитър Стоевски беше една от тях.

• За осемдесетте години на своя живот, от които пет десетилетия посветени на превода, Димитър Стоевски изгради културно дело, чието значение расте с времето. Той бе сред малцината универсални творци в това поприще, които с еднакво умение и духовен порив пресъздават и класически, и модерни автори, а освен това владеят изразните похвати на всички литературни жанрове. Д. Стоевски остави преводи на романи, повести, разкази, приказки, миниатюри, лирически поеми, стихотворения и драми в мерена реч или в свободен стих. Неговото дело респектира не само с многото претворени книги – близо осемдесет, – но и с широкия диапазон на литературните му интереси и предпочитания.

• За сто и осемдесетата годишнина от рождението на Шилер Димитър Стоевски подготвя и гражданската му трагедия "Коварство и любов" (1939). С тези свои изяви той се налага в съзнанието на културната ни общественост не само като един от най-добрите познавачи и претълкуватели на Шилеровата драматургия, но и като един от най-способните преводачи на сценични произведения изобщо.

• Този метод, при който се интерпретира не само СЪДЪРЖАНИЕТО на произведението, но и неговата ФОРМА, за да се постигне адекватно художествено внушение, е характерен за преводаческото майсторство на Димитър Стоевски. И днес той може да служи за образец, особено в случаите, когато формалната ТОЧНОСТ се приема като ценностен критерий за сметка на функционалната ВЯРНОСТ.

• За три десетилетия и половина Димитър Стоевски пресъздава на български всичко най-значимо от любимия си поет Фридрих Шилер. Само по себе си това вече е постижение!

• Портретът на Д. Стоевски няма да е цялостен, ако не се споменат преводите му на произведения за деца. Самият той е обичал небивалицата на приказките и още в началото на литературното си поприще публикува собствената си книга по немски фолклорни мотиви "Чудният роман на Кум Лисан" (1938).

• Интересът към творчеството на Бертолт Брехт се свързва при Димитър Стоевски с желанието да овладее нови художествени територии от немскоезичната книжовност на XX век. Той се обръща към гротескния и многозначен свят на Франц Кафка, когото именно Брехт нарече "писател-пророк", превежда негови разкази и романа му "Процесът" (книгата излезе едва през 1980 г.). Също тъй навлиза в творчеството на Фридрих Дюренмат и превежда пиесата му "Физици", която през 1965 г. се играе едновременно върху сцените на три театъра (изданието е от 1966 г.). Интересът към съвременната драматургия подтиква преводача да се заеме и с късната пиеса на Герхарт Хауптман "Пред залез слънце" (1974).

• Може да се каже, че "Ифигения в Таврида" е един от върховете в преводното дело на Димитър Стоевски. Десетилетия той е износвал под сърцето си Гьотевия духовен плод, докато е станал и негов, за да се роди в българско словесно одеяние леко и естествено. Съхраняването на всяко зрънце истина и красота на творбата прави превода му значим и устойчив във времето.

• Димитър Стоевски не само претворява, чрез чуждото произведение той винаги изразява СЕБЕ СИ, изнася на бял свят залежите на собствената си душа. В оригинала той открива своите прозрения, личните си влечения и надежди, пресъздава го като отломък от собствената си същност. И странно, тъкмо тази "волност" дарява преводите му с рядко, обаятелно своеобразие, което ги прави по-верни по дух на автора от едно сухо, педантично, лишено от полет филологическо "превеждане".

• Преди всичко Димитър Стоевски притежаваше в най-висока степен ДАРБАТА НА СЛОВЕСНОТО ПРЕВЪПЛЪЩЕНИЕ. И той гордо съзнаваше тази си отлика, която го издигаше над ученото занаятчийство... Преводът бе за Д. Стоевски съкровено, любовно занимание – той си остана впрочем ЛЮБИТЕЛ, който надхвърли рамките и мащабите на не един професионален преводач. Оттам идеше и нестихващата му обич и възхищение към българския език като към живо същество с могъщо и тайнствено дихание. Той бе преизпълнен от синонимика и фразеология, от народни пословици и поговорки, от сочни просторечни изрази, от доловени из народната уста словеса; той имаше прясна, свежа дума за всяко душевно състояние, за всяка болка, просветление и надежда, за природните красоти и духовните изпитания... С тази своя страст към словото Димитър Стоевски, без да го съзнава, се бе превърнал в образец, мит, пример за следване. От преводач той бе станал УЧИТЕЛ НА ПРЕВОДАЧИ!

• Някога, оспорвайки определението на Пушкин за преводачите като "пощенски коне на културата", Димитър Стоевски предпочете да ги сравни с пощенските гълъби. Самият той желаеше да бъде такъв гълъб, който пренася култура, но в същото време, е и "херолд на мира". Зареял поглед в последния ред на своята последна преведена книга, Димитър Стоевски не предполагаше, че с необозримото си книжовно дело се е доближил до оня митичен титан, който подари на хората огъня...

Други

• Не е необходимо читателят да владее отлично немски език, за да открие големите художествени достойнства, които направеният от Димитър Стоевски превод на "Песен за камбаната" крие в себе си. Достатъчно е той да се сравни с останалите преводи, правени от различни автори и в различни времена, за да изпъкнат неговите предимства... С това Димитър Стоевски затвърдява окончателно името си на талантлив преводач.

"Песен за камбаната от Фридрих Шилер", Петър Горянски, в-к "Литературен час", 1935.

• Ако се търси спецификата в подхода на Стоевски и Разцветников към оригинала, би могло да се говори за склонността на Стоевски към патетично и поетично пресъздаване на образите, както и за стремежа на А. Разцветников към естествения език и простотата, с която майсторски постига сгъстената експресивност и ритъма на Гьотевата проза.

"За превода на "Страданията на младия Вертер" от Й.В.Гьоте", Анна Лилова, "Увод в общата теория на превода", 1981.