Стефан Караджа

От Уикицитат

Стефан Тодоров Димов (1840-1868), по-известен с прозвището Стефан Караджа, е български войвода, национал-революционер и поборник за освобождението на България от османско владичество.


От него[редактиране]


  • Днес е настанал вече за мене часът, да вървя за там, гдето е всичката обща надежда, гдето са съсредоточени всичките ни мисли и желания, гдето ни очаква цял народ с открити гърди, за да жертвува себе си за най-скъпото нещо на този свят – за нашето скъпоценно и много патимо Отечество.
— из писмо от 1868 г.


  • …Би ще скоро време, когато в освобожденото наше отечество, дето ще секой от нас намери услада и утешение от многовечното страдание, ще да останат познати всекиму благородните дела секиго българина – едно от най-приятните възнагараждения…
— из негово писмо


За него[редактиране]


Из записките на Христо Македонски[редактиране]

Христо Македонски е четник и знаменосец в четите на Стефан Караджа и Хаджи Димитър


  • В Белград ние видяхме Рилския търговец Раковски, който не пропусна случая да ни похвали, задето сме се отзовали на поканата му. Там се запознах най-напред със Стефан Караджата, който беше малко по-млад от мен, но беше страшна хала, такъв решителен и неустрашим человек, какъвто не съм срещал и до тоя час. Караджата и аз, който тоже не бях съвсем цвете за мирисане, станахме доста добри приятели.
— откъс от главата "В Белград"


  • Влязохме в първата турска къща, в която, според както ни казаха, живеял турския бинбашия. Бутнахме прозореца, където светеше свещ, той се отвори и пръв Караджата, а след него аз, Юрдан Планински, Тоше Пантелеев от Свищов и пр. влязохме в стаята.
— откъс от главата "В Белград"


  • Караджата не можеше хладнокръвно да гледа турчин, тоя мъчител на нашия народ.
— откъс от главата "В Белград"


  • Мнозина от нас, за да покажем пред всичката си малограмотност, че и ние разбираме нещо, намирахме, че прокламацията е твърде кратка, твърде малка в сравнение с грамадността на делото, което предприемаме. Искаше ни се да видим хартия по-голяма, фрази по-гръмогласни, думи повече. Караджата, който даваше ухо на всичко, що разправяха и тълкуваха момчетата, ни забелязваше.
    — Скоро ще ви видя, доколко ще може да изпълните и това малкото, що е писано. Три-четири думи са доста за нас: "Свобода или смърт", или "За вяра и независимост" - това е всичко, що можем да кажем сега. Делата ни нека говорят повече.
— откъс от главата "Приготовление"


  • Забравих да кажа, че Караджата, комуто от всичко идеше отръки, по всичкия път от Букурещ до Петрошан беше поставил хора, които на нашия конвой показваха пътя и ни улесняваха във всичко, както и на другите момчета.
— откъс от главата "Приготовление"


  • Вървим спокойно и тихо, но тъкмо към края ни съгледа един конник, който там, близо до нас, трябваше да мине с коня си. Караджата, който винаги и при всеки случай съобразяваше бързо какво трябва да се прави, щом съгледа конника, припна насреща му и двамата взеха така интимно да си говорят, щото човек би си помислил, че са били стари достове. Конникът, добър един влах, работник някакъв, обеща никому нищо да не говори за това, що видел. … Целия ден прекарахме на острова, като си турихме и стража. Тая последната имаше и една неприятна разправа с румънската полиция, която ни беше открила и искаше да ни излови, но Караджата умири работата и не се случи нищо.
— откъс от главата "Минаване на Дунава"


  • След това Караджата каза няколко думи, нещо като реч, в която още веднъж с въодушевление и сълзи на очи обясни целта на четата и посочи на святостта и величието на делото, за което заслужава да се правят такива жертви. Между другото Караджата каза, че когото от нас уловят турците, няма да го оставят жив, а непременно ще го обесят, затова всеки трябва ясно да изказва пред турските съдилища целта на нашето бунтуване, а именно, че искаме черковни и политически правдини. Той прибави още, че който от четата се изгуби по гори и планини, да ходи в един от манастирите: Дреновки, Габровски и Тревненски, а главно Габровския, където щял да намери прибежище, защото са били предуведомени там за това. С това слово войводата чудесно ни наелектризира. Изразителността и яснотата на думите му, решителният му поглед и енергичните му движения, го правеха още по-юначен и по-мъжествен, което ободряваше момчетата. След това воеводите скръстиха сабите и знамената, като образуваха нещо като арка и ние всички минахме под тая арка.
— откъс от главата "Минаване на Дунава"


  • Щом се бяхме обърнали и спуснали по течението на водата, край брега на родината ни, и избирахме място за излизане, в чама ни отново се изгърмя. Тоя път изгърмял гъркът, притежателят на чама (каика - бел.цит.) с едно пищовче, което му бил дал Христо Шипченчето. И това стана тогава, когато трябвало най-много да се мълчи и не вдига никакъв шум. Турският караул сигурно е чул тоя гърмеж. Караджата искаше да го хвърли в Дунава, защото гръмването от страна на гърка смяташе за предателство, но Хаджията не даде.
    — Не трябва да захващаме от грък, каза той, па макар и да е виновен, което не ми се ще да вярвам.
    Нещастният грък се извиняваше някак, но докато да отсъди Хаджията участта му, момчетата му бяха добре наложили гърба.
    — Стига му боят - допълни Хаджията, и въпросът се счете за окончателно решен.
— откъс от главата "Минаване на Дунава"


  • В същото време Караджата даде заповед на нас, които бехме на баша с него, да си прегледаме пушките и да бъдем готови. Караулът вървеше по брега, тъкмо срешу нас, заедно с чама, и предполагаше да ни върне назад или да ни излови. … Щом като наближихме мястото, където трябваше да се спрем, ние вдигнахме пушките си и по команда изгърмяхме върху турския караул, който все ни следеше и не ни даваше да излезем. Иначе не беше възможно да хванем брега.
— откъс от главата "Минаване на Дунава"


  • Преди да тръгнем, Караджата каза една реч, с която още веднъж ни обясни голямото значение за нашето дело и ни окуражи, като ни казваше, че всички мъчнотии и нещастия трябва мъжествено да понасяме, за да се покажем достойни за народния идеал, за носители на който се бяхме обявили. Когато Караджата обяви на момчетата решението на съвета, знамената се развиха и тържествено потеглихме напред.
— откъс от главата "В Саръ-яр"


  • Потерята, щом се спря, започна да гърми срещу нас. Това беше около обяд. Започнахме и ние да стреляме по команда, всеки един десятник с момчетата си отделно. Караджата, който беше душата на четата, ни беше наредил на номера и всеки един номер (десятник с момчетата си) стреляше по команда и когато трябваше. Заповед имаше всеки един от нас да се нишаним и напразно да не хвърляме куршум. Тактиката от наша страна беше доста умела и поразяваше неприятеля. Поокуражи ли се и понапредне ли отнякъде потерята, веднага Караджата даваше заповед, надлежният номер пускаше огън и потерята се разбиваше, като оставаше по неколцина загинали.
    Караджата не се спираше на едно място, а припкаше при момчетата, даваше наставления и държеше общата команда. Но и всички момчета се биха мъжествено.
— откъс от главата "В Караисенските лозя"


  • Щом пристигнахме в поменатата по-горе кория, войводите дадоха заповед за почивка. След няколко минути ние всички захъркахме като заклани. Само Караджата не мигнал, а постоянно е ходил из малката кория, разгледал местата и дърветата, кроил е планове и избирал позиции за всекиго от нас. …
    Войводите, щом чуха гърмежите, измъкнаха сабите си и почнаха да ни нареждат и разпореждат. Караджата на всеки от нас показваше мястото му, като ни разделяше пак на групи с команда.
    — Не бойте се, стреляйте на месо и се дръжте яката, казваше той. Като ги смачкаме сега, после за едно денонощие ще хванем балкана, добавяше той, с една поразителна увереност в думите си, като че с кон и по равни и гладки улици ще пътуваме.
    Ние, естествено, не губехме кураж и повече от Караджата вярвахме, че здраво и живо ще стигнем непроходимия балкан, където виждахме вече нашето спасение.
— откъс от главата "В Карапановата кория"


  • Особено един жандармерийски юзбашия отчаяно налиташе върху нас. Той беше на кон и дохождаше твърде близо до нашите позиции, но колкото и да се мъчихме, не можехме да го съборим. Това налитане от негова страна окуражаваше още повечеч сганта, та куршуми се сипеха като градушка над главите ни. Тогава Караджата взе пушката на едно от момчетата, повика при себе си Спиро Георгиев, Христо Пенев и Паню Пенев и по съветите на Спиро решиха да теглят и четиримата две педи пред коня на юзбашията, за да може да го убият. Щом четиримата гръмнаха, юзбашията веднага падна като сноп, а конят му подскокна като прободен, разрипа се и се гаврътна презглава на десетина метра далеч от господаря си. Радостни викове се чуха от нашите позиции…
— откъс от главата "В Карапановата кория"


  • Аз със Спиро го разгледахме, с ръка извадихме куршума от главата му и го задържахме да не рита и вдига шум. Колко малка беше раната му, боже мой, и колко лоша, от друга страна. Караджата, който ходеше непрекъснато при всекиго, за да дава наставления и да окуражава момчетата, щом съгледа движението на наша страна и веднага втаса. Той разглеждаше раната му, когато Тошооглу беше вече в агония.
    — Спиро, каза тихо Караджата, отрежи му главата, за да се не мъчи и да не смущава другите момчета, па го замъкни навътре.
    Щом направи това разпореждане, Караджата се върна назад и подкачи командата. Нищо го не смущаваше и често пъти казваше, че един от нашите другари, жив и здрав, струва неоценимо много, но щом се зле рани или умре, той не струва ни лула тютюн и е най-голям товар и най-тежка грижа за четата. Спиро тутакси скокна от позицията си и се приготви да изпълни заповедта на войводата, в която заповед, колкото жестока и да се виждаше за пръв поглед към един другар, имаше нещо юначеско, нещо такова, което възвишаваше нашата главна цел, дето не се церемонеше с живота на момчетата. какво да се прави - жертвувахме се за свободата на България. Веднага Спиро замъкна Тошооглу малко по-навътре в горицата, искара сабята и му отряза главата (той беше вече мъртъв); след това, верен на хайдушкото правило, зарови главата му в земята, за да я не намери неприятелят и да я излага на поругание, а тялото му остави да се нахранят от него птиците и червеите, и си зае отново старата позиция близо до мен. Подобно погребение се считаше даже за голяма чест и всички български чети са се старали, при случай да не лишат другарите си от такова тържествено погребение.
— откъс от главата "В Карапановата кория"


  • Понеже бяхме заобиколени, войводите решиха да ударим в атака и да си пробием път. Пристъпът почнахме не без голям риск, но друг изход нямаше. В това време откъм турците се чу някаква глъчка, викане и след малко пропукаха пушки, но не срещу нас, а във въздуха.
    — Отварят ни път, каза Караджата, вървете напред. И ние тръгнахме направо към балкана, разбира се, през ниви и ливади, без път. Защо ни отвориха път турците, аз не мога да разбера. Те бяха ни заобиколили от всички четири страни и ако бяха имали смелостта и умението, те можеха да ни съсипят на това място, където по нямане главно на вода, по никакъв начин не можеше да останем за по-дълго време.
— откъс от главата "В Карапановата кория"


  • Положението ни диктуваше да вървим по-скоро, една минута по-рано да хванем балкана, но ние бяхме тъй изнурени и тъй измъчени от безсъние, лишения и неспокойствия, щото струваше ни се, че ако се продължава това още ден-два, ние сме изгубени. Пък това можеше да ни докара до отчаяние. В такива минути на разочарование Караджата беше неоценим. Колкото тактичен майстор, решителен и смел беше той във време на сражение, толкоз нежен и ободрителен биваше тогава, когато всички ние имахме нужда от насърчение, от окуражаване, от състрадание, от блага дума и от припомняне величието на нашето дело, което немилостиво искаше от нас такива страдания и такива жертви.
— откъс от главата "На Вишов град"


  • Ненадейно се показаха пред четата ни 15-20 души турци, въоръжени от главата до петите. Караджата, който вървеше тогава напред, се разпореди и турците заобиколихме и хванахме. Те се предадоха без съпротива. Те бяха толкова наивни, че на запитването от страна на Караджата те отговориха:
    — Пратени сме да вардим.
    Караджата разгледа оръжието им, а ние се приготвихме да колим. Както Караджата, така и всички ние изказахме мисъл, че те трябва да се умъртвят; само Хаджията не се съгласяваше и не позволяваше.
    — Не е голям мурафет, казваше той, ако вземем да ги избием, но няма да ги свършим, пък и това не е кавалерско. Ние измъчени, утрепани от лишения, преследвани и убивани от турците, искахме отмъщение, но щом Хаджията не даде, ние се стреснахме и го осъждахме в разговорите си: "Артък го прекалява" - шушнехме помежду си. Разбира се, че турците са били пратени от потерята да ни намерят и съобщят в турския стан. Когато след това почнахме да се бием, аз съм уверен, че и тия освободени от нас турци са стреляли против нас. И Караджата се подчини на решението на Хаджията, пусна турците да си идат, като наивно им поръчаше да не вземат участие в потерята против нас.
— откъс от главата "На Вишов град"


  • Там имаше едно гористо място, където мислехме да спрем на по- дълга почивка, да опечем агнетата и се гостим хубаво. Караджата вървеше след стражата, разглеждаше местността, а ние се стоварихме на почивка и се облизвахме приятно около агнетата, които овчарят приготовляваше да заколи и опече.
— откъс от главата "На Вишов град"


  • Двама от момчетата, които бяха поставени в една позиция, бяха съсечени от едно отделение от войската, която ту нападаше, ту се връщаше назад. Това беше след пладне. Щом съгледа това Караджата, заедно с няколко момчета, се спусна срещу това отделение войска, разпръсна го и се върна назад с една нова рана в крака. Макар раната да не изглеждаше особено опасна, но впоследствие можеше да стане такава, затова всички се наскърбихме. Караджата не обръщаше внимание и на новата си рана, само я превърза завчас и зае отново командата на своето отделение.
    Тутакси след това към нас се упъти да ни нападне едно друго отделение турски войници и изглеждаше, че искаше да ни излови живи, толкова рисковано бързаше. Пак Караджата излезе на сцената: само с няколко души той им загради пътя и след като изгърмяха по веднъж, по дваж, измъкнаха саби и се започна отчаян бой. Турците бяха до стотина души, но веднага се пръснаха и взеха да се отдалечават. Но към двадесетина солдати бяха загащени. Тая дързостна постъпка не можеше да остане назабелязана в турския стан, откъдето всичко следяха и виждаха: те взеха да ни нападат по-често и по-ожесточено. Но скоро се стъмни и сражението престана.
— откъс от главата "На Вишов град"


  • Леко ранените ни придружиха, вървеше с мен и Никола Иванов от Прилеп, раните на когото от час на час ставаха по-опасни и не даваха никаква надежда за оздравяване. Аз и сега се удивлявам, как можеше толково време да върви с нас това момче. Здрава натура беше то. Също и Караджата, който имаше няколко рани по тялото си, не напускаше командата и длъжността си, която беше най-тежка: той избираше стратегическите за дружината места, нареждаше защитата и нападенията, с една дума - той беше офицеринът в тоя ни поход.
— откъс от главата "На Вишов град"


  • Като видяха турците, че по този начин не ще могат така лесно да ни избият или хванат живи, оттеглиха се на почивка. Почивахме и ние, но Караджата постоянно ходеше да разглежда мястото.
— откъс от главата "При Гъбени"


  • Боят беше ужасен, защото не ни оставаше друго, освен да извадим сабите и да се бием с хладно оръжие. Като всеки началник Караджата вървеше напред толкова решително, като че излиза на сцената на някой Парижки театър. Така захласнати Караджата навлезе в стана на неприятеля. Но турската сган многочислена! Едни от турците се разбягаха, други се впуснаха да се бият с нашите, с трети взеха мерки да обкръжат цялото отделение на Караджата и да ни изловят. Никога не съм видял по-грозно и по-рисковано сражение. Само гласът на сабите се чуваше. … Веднага взехме да отстъпваме, за да избегнем обсадата. Само Караджата не можа да отстъпи навреме, защото беше вече толкова пронизан и нашарен от куршуми, щото не можеше да се бие и да върви. Войниците се спуснаха върху му и го завлякоха в стана си.
— откъс от главата "При Гъбени"


  • Няма нужда да казвам тук, че всички ние бяхме не само крайно наскърбени за изгубването на Караджата - офицерът, тъй да кажа в нашата дружина, - но и обезкуражени. След това ние бяхме всички в душата си уверени, че не ще можем да направим вече сериозно сражение и че без помощта на Караджата ние сме обречени на гибел. Нашето дело имаше нужда от един вещ и опитен разпоредител, а у Караджата имаше и умение, и опитност и смелост, и всичко друго що беше нужно за избягване нашето окончателно поражение. Сам Хаджията се навъси, умисли се, ужасно се наскърби, но като нямаше какво да се прави - сам пое върху си всичките грижи на бъдещето на четата. Хаджията, разбира се, не беше по- малко юнак от Караджата, но не зная защо ние го смятахме повече за умен човек, отколкото за такъв, който ще съумее по-добре от Караджата да нареди една позиция, да избере едно удобно място за това, да изкара една сражение и да се избавим от такова сражение с малки жертви, като нанесем големи пакости на неприятеля и му избием много хора.
— откъс от главата "При Гъбени"


От други автори[редактиране]


  • В сражението С.Караджа и В.Левски са фърлиха на юруш с голи ножови в байраклъ джамия, защото раниха турците от нази двамина като бехме обиколили джамията, а турците въоръжени беши пълна джамията. И като влезоха тези двамината в джамията този час са придадоха турците и тогава ги нарекоха левови нашите хора.
— Христо Стоянов-Големия, из неизпратено писмо до Стоян Заимов, 8 април 1896 г., в което излага свои спомени от втората легия на Раковски


  • Уловен със 7 рани на кръста, при една битка при Търново. И докараха в кола шеркет с двамина негови другари след него в друг шеркет в1868г. Калпакът му чер с надпис отпред с жълти букви: "Свобода или Смърт", по риза, със сини платненки; при 7 рани той беше бодър.
— из спомените на Филип Симидов, очевидец на събитието


  • Кажи ми, сестро, де е Караджата?
    Де е и моята вярна дружина?
    Кажи ми, пък ми вземи душата, —
    аз искам, сестро, тук да загина!
Христо Ботев, из баладата "Хаджи Димитър"


Източници[редактиране]